вторник, 13 януари 2015 г.

ДЕЙВИД БАЛДАЧИ - Кинг и Максуел

О Т К Ъ С

ГЛАВА 1


Два тона и двеста килограма.

Толкова тежеше горе-долу товарът, прехвърлен с па-
летна количка от ремаркето във фургона на по-малкия
камион. Затвориха вратите на фургона, снабдени с две
ключалки. Едната се отваряше с ключ, а другата с ком-
бинация от цифри. Разбира се, те не предлагаха стопро-
центова защита, защото всяка ключалка и всяка врата
могат да бъдат разбити с достатъчно търпение и жела-
ние.
Мъжът седна зад волана, запали двигателя и включи
климатика. Чакаше го дълъг път. А беше жега. Той на-
прави опит да не ѝ обръща внимание, за да не му се за-
вие свят.
Би предпочел въоръжен ескорт, разбира се. Напри-
мер някой „Ейбрамс“. Но такъв танк беше непосилен за
бюджета на операцията. Каменистият терен се сливаше
с далечните планини на хоризонта. По пътищата имаше
повече дупки, отколкото асфалт. Той разполагаше с
оръжие и предостатъчно боеприпаси. Но беше сам,
способен да използва един-единствен пръст, за да нати-
ска спусъка.
Вече не носеше униформа. Беше я захвърлил преди
по-малко от час. Неволно опипа „новите“ си дрехи. Бя-
ха износени и не особено чисти. Разгъна картата на се-
далката до себе си, докато камионът с ремаркето трома-
во се отдалечаваше.8
Не след дълго той остана сам в пустошта. В една страна, 
която все още живееше в девети век.
Неволно се замисли как беше стигнал дотук. Преди
време със сигурност би възприел всичко това като сме-
ла, дори героична постъпка. В момента обаче се чувст-
ваше като пълен идиот, изпратен на мисия с почти нуле-
ви шансове за оцеляване.
Но това беше реалността – беше тук абсолютно сам.
С точно определена задача, която трябваше да изпълни.
Ако междувременно загинеше, това щеше да сложи
край на земните му проблеми и толкова. Утешаваше го
единствено мисълта, че на света все пак има човек, кой-
то със сигурност ще скърби за него.
Освен с карта разполагаше и с джипиес. Но това не
беше кой знае какво улеснение, тъй като спътниците
едва ли бяха маркирали нещо друго освен камениста
земя, чиито обитатели със сигурност не се нуждаеха от
точни координати, за да стигнат от точка А до точка Б.
Затова той беше разгънал на съседната седалка старата
карта.
Включи на скорост и се замисли за товара в контей-
нера отзад. Тежеше повече от два тона и беше много
специален. Без него го чакаше сигурна смърт. Впрочем,
дори да го опазеше, вероятността скоро да е мъртвец
оставаше доста голяма.
Бавно излезе на разбития път. По приблизителните
му изчисления го чакаха минимум двайсет часа трудно
шофиране из полупустинен терен. Тук нямаше маги-
страли. Щеше да се придвижва бавно, с цената на доста
усилия. При постоянен риск някой да стреля по ками-
она. На крайния пункт щяха да го чакат хора, които да се
погрижат за товара и за самия него. Това беше уговоре-
но предварително по време на радиовръзката. Бяха му
го обещали. Сега зависеше само от него дали и доколко
това обещание ще бъдат изпълнено.
При безкрайните разговори и заседания с мъже в
костюми, чиито смартфони звъняха непрекъснато, всич-9
ко изглеждаше наред. Но тук, сред мрачната пустош,
нещата изведнъж му се сториха абсолютно отчайващи.
В същото време продължаваше да се чувства войник и
беше готов да изпълни дълга си.
Напредваше бавно към далечните планини. Беше се
освободил от всякакви истински документи за само-
личност и лични вещи и носеше такива, които би тряб-
вало да му осигурят безопасно пътуване в региона.
Би трябвало.
Ако някой го спреше и документите му се окажеха
съмнителни, съдбата му щеше да зависи единствено от
способностите му да убеждава. Беше длъжен да възпре
всякакви опити за проверка на товара, а ако не успееше,
разполагаше с една черна метална кутийка. С червен
бутон и малък страничен превключвател. Дори при
включено устройство нямаше да се случи нищо, ако на-
тискаше червения бутон. Но ако пръстът му престане-
ше да го натиска, той и всичко останало в радиус от
двайсет метра щяха да литнат във въздуха.
Шофира в продължение на дванайсет часа, без да
срещне жива душа освен някаква камила и едно поди-
вяло магаре в далечината. Видя мъртва змия, а недалече
от нея и отдавна оглозган човешки скелет. Беше изнена-
дан, че за толкова време се натъкна само на един труп. В
тази страна кланетата бяха ежедневие и труповете
трябваше да са много повече. Особено при честите на-
шествия на чуждестранни агресори, които печелеха
битки и войни сравнително бързо, но постепенно губе-
ха всичко останало и в крайна сметка се оттегляха с под-
вити опашки заедно с танковете си и другото тежко въо-
ръжение.
По време на дванайсетте часа непрекъснато шофи-
ране видя залеза и после изгрева. Пътуваше на изток и
се наложи да смъкне сенника, за да се предпази от ярко-
то утринно слънце. Постоянно сменяше дисковете и ка-
бината се тресеше от оглушителна рок музика. Изслу-
ша десет пъти „Рай в светлината на арматурното табло“ 10
на Мийт Лоуф, надул уредбата толкова високо, колкото
можеше да изтърпи. И неизменно се усмихваше широ-
ко на гласа на бейзболния коментатор, включен в парче-
то. Частица от дома сред безкрайната пустош.
Но въпреки крясъците на Мийт Лоуф клепачите му
започнаха да натежават. На няколко пъти камионът из-
лизаше от пътя и той се събуждаше от силното друсане.
За късмет, нямаше никакъв трафик. Малко хора биха
пожелали да живеят тук по две причини: мрачното чув-
ство на обреченост и неизброимите опасности.
На тринайсетия час умората стана непоносима и той
реши да отбие за кратка дрямка. Дотук се беше движил
с добра скорост и бе натрупал малък аванс. Но миг по-
късно съзря нещо насреща си и веднага забрави за по-
чивката. Сънят трябваше да почака.
Един пикап летеше директно към него по средата на
пътя.
В кабината имаше двама души, други трима се возе-
ха в откритата каросерия. Всички бяха въоръжени с ав-
томати. Типична за Афганистан делегация по посреща-
нето.
Той отби встрани, свали стъклото и зачака. В кабина-
та нахлу горещ въздух. Изключи стереото и баритонът
на Мийт Лоуф замлъкна. Хората, които се приближава-
ха, едва ли щяха да харесат шумната музика и нецензур-
ните текстове на рок звездата.
Значително по-малкият пикап се изравни с него и
спря. Двама от мъжете с тюрбани в каросерията насо-
чиха автоматите си към камиона, а мъжът от пасажер-
ското място излезе навън и се приближи към странич-
ното стъкло. Той също носеше подгизнал от пот тюр-
бан. Жегата наистина беше нетърпима.
Шофьорът на камиона протегна ръка към купчината
документи на съседната седалка. До тях беше глокът с
патрон в цевта. Надяваше се да не го използва, защото
шансовете на пистолет срещу два автомата бяха нулеви.
Изходът можеше да е само един: бърза смърт.11
– Документите! – каза мъжът на пущу.
Той му ги подаде. Всички бяха надлежно подписани
и подпечатани от племенните вождове, които владееха
региона. Много се надяваше, че непознатите ще бъдат
впечатлени от това. Разчиташе на факта, че в тази част
на света волята на вожда е закон и нарушилите я запла-
щат с живота си. А смъртта, която ги застигаше, почти
винаги беше жестока и почти никога незабавна. Както
казваха местните хора, виновникът трябва „да усети, че
умира“.
Мъжът с тюрбана беше със зачервени клепачи и
мръсни дрехи. Преглеждаше документите и примигва-
ше, впечатлен от височайшите подписи. След малко
вдигна глава, огледа го внимателно и му върна докумен-
тите. После насочи поглед към фургона и в очите му
проблесна любопитство. Шофьорът стисна малката
черна кутия. Непознатият каза нещо, отново на пущу.
Шофьорът поклати глава и обясни, че не може да отво-
ри фургона, защото няма ключ и не знае кода.
Мъжът с тюрбана докосна пистолета си и обяви, че
това е ключът.
Шофьорът натисна червения бутон. Ако го застреля-
ха, пръстът му щеше да се отмести от бутона, в резултат
на което щеше да детонира експлозива и да избие всич-
ки.
– Вождовете са пределно ясни – рече на пущу той. –
Товарът не може да се пипа до крайната точка на пъту-
ването. Ако имаш някакъв проблем, обърни се към тях.
Мъжът се замисли, а ръката му бавно се плъзна към
кобура.
Шофьорът затаи дъх и се опита да скрие треперене-
то на краката си. Но това не му се удаде напълно, може
би защото съзнаваше, че от смъртта го делят само се-
кунди. В подобни ситуации организмът реагира по на-
чин, който трудно подлежи на контрол.
Така изтекоха пет безкрайно дълги секунди. Не беше
ясно дали мъжът с тюрбана ще отстъпи.12
В крайна сметка той го стори, върна се в пикапа и ка-
за нещо на шофьора. Миг по-късно те потеглиха, вди-
гайки облаци прах.
Шофьорът на камиона деактивира детонатора и из-
чака пикапът да изчезне от погледа му. Едва тогава под-
кара, отначало бавно, но след известно време натисна
газта до дупка. Умората беше изчезнала.
Вече нямаше нужда от музика. Изведнъж му стана
студено и протегна ръка да намали климатика. Продъл-
жи по същия път в съответствие с инструкциите. Тук
отклоненията бяха лишени от всякаква логика. Огледа
хоризонта за други пикапи с въоръжени мъже, но не
видя нищо. Това засили увереността му, че вече се е раз-
чуло за проверката и едва ли някой ще му попречи да
стигне до крайната си цел.
След още осем часа започна да се смрачава и вятърът
се усили. Небето се скри зад тежки облаци, предвеща-
ващи скорошен порой.
Очакваше, че когато пристигне, ще се случи нещо
съвсем конкретно.
Но то не се случи.

За да прочетете началото на втора глава натиснете ТУК.

Няма коментари:

Публикуване на коментар